Живот колкото секунда

Има тъжни моменти, има самотни моменти, има болка и отчаяние. Има ги обаче и щастието, ликуването, срещата с приятели и позитивните мисли. Понякога седя и много често се чудя, какво ли правят няколко човека, с които вече не подържам никакви контакти. Как ли са? Щастливи ли са или тъжни? И тогава спомените нахлуват, като мъгла от далечен сън. Сякаш не ги е имало никога и всичко е плод на въображението ми, което се е изгубило в дъждовна вечер насред тъмна и безлюдна улица. Бил ли съм там? Защо на никого не разправям случки от това време. Защо когато се сетя за Поли, усещам част от себе си мъртва,но когато се сетя за Тони,не изпитвам нищо.Толкова ли се промених? Всеки път когато се логвам в блога, и пиша, се сещам за отминали неща. Това е и причината поради,която пиша все по-рядко и по-рядко. Имаше гняв. Имаше отчаяние. Имаше и немалко весели мигове.Тъжно е! Тъжно е,защото вече не си ги спомням.Нямам нито един жив спомен за тях, не и за Тони. Остана само представата за нея, остана само представата за Ради, остана само представата за Ники, Тина, Ана. Единствено Поли ми липсва много. И не защото вече тя не е сред нас. Просто тя не предаде никого за нищо. Не намирам думи,с които да опиша липсата й, макар тя никога да не е присъствала постоянно в моя живот,или поне не във физическия смисъл. Но знам,че вътре в мен винаги ще има една част,която я обичаше много,а сега има една част,която е просто нейната душа. Празен поглед. Седя пред компютъра вече час и се чудя къде съм и какво съм бил. По- точно е кой съм бил. Бил съм момче, което е било влюбено? Бил съм човек, който се е любувал на нелепи неща? Бил съм наивен? Бил съм друг! Опитът ме е направил нещо съвсем различно от това, съм бил. Някъде там в съзнанието ми изниква Алекс. Как се разкрих пред нея. Как споделих цялата си болка и любов и как след това просто останах сам и как тя ми каза,че съм се променил коренно. Гняв и болка се преплитат в едно и ме омагьосват. Блед спомен ме спохожда за ранната есен. Стоя на балкона на Вили и гледам отиващия си ден. Гледам как умира светлината и как се ражда мракът и сълза се стича по лицето ми. Следва още една и още една. Започвам да се треса от рев. Плача и се моля някой да не излезне и да ме попита какво ми е. Плача заради тъжните хора, плача заради умрелите цветя, плача заради светлината. Плача заради Поли! Защо се движа като в сън, без усещане за нещо истинско? Знам,че не е нормално. Толкова ли силно съм искал да загубя този стар живот, след като се разделих с Тони? Действително ли съм смятал,че тя е човекът в моя живот?
Вече водя коренно различен живот, част от него са хора, които най-малко съм очаквал да обикна или опозная и се чувствам добре. Чувствам се отново буден и намерил смисъл. Губил съм чувство за ориентация много пъти и както казва Жоро- пич ти се променяш с всеки ден. Не искам и този път да загубя това, което имам! Харесвам ви всички. И Геш, и Любо, Жоро, Ясен, Митко,Ели и Митака,Вили и Михаела, Джамбов и Деси,Ванката и Злати и най-вече тебе Таня. Защото ти си най-хубавото нещо,което ми се случи от години насам.