Търпение му е майката да го прочетеш...

От къде произлиза идята за Бог? Е, аз мисля, че гледната ни точка по ужасно много теми е доста изкривена, но все пак нека се опитаме да видим откъде произлиза тази гледна точка. Преставете си ранният човек. Както всичко останало, ранният човек е еволюирало същество, което се намира в свят, който малко по малко запо4ва да починява на волята се. Започва да изработва уръдия на труда и с тяхна помощ да променя околната среда. Инструментите са му дали възможността да мисли с цел, да изработва неща и да приспособява света към себе си. Представете си сега един първобитен човек, който оглежда резултатите вкрая на един успешен ден, прекаран в изработване на инструменти. Той хвърля един поглед около себе си и вижда свят, който страшно му допада; зад него са планините с пещерите в тях – планините са страхотни, защото можеш да се покатериш и да се скриеш в пещетите от дъжда или мечките ; пред него е гората – в нея има лешници, горски полодове и вкусна храна; наблизо тече поток – водата е вкусна за пиене, в неея може да се кара лодка и какво ли още не ; ето го и братовчеда Ъг, който е убил мамут – мамутите с а страхотни, защото можеш да ги ядеш, да носиш кожата им, да правиш от костите им оръьия и с тях да убиваш други мамути. Светът наистина е страхотен просто фантастичен. Но нашият първобитен човек разполага с време за мислене и си мисли: „леле че интересен свят”, след което си задава един много коварен въпрос , въпрос напълно безсмислен и и значално погрешен, но единственият, който му хрумва поради същността на личността му, същността на личността , в която е еволюирал и същността на личността , която се е развил, благодарение на начина си на мислене. Той седи и си казва :” Кой тогава е измаиторил всичко това?”. Кой го и измайсторил?, нали забелязвате защо е коварен въпроса? Първобитния човек си мисли: „аз не познавам никой, който прави неща, и този , който е направил света трябва да е много по-голям от мен, много по силен от мен и задължително да е мъж.” И така се ражда идеята за Бог. И понеже когато изработваме неща ние го правим с някаква цел, първобитния човек си задава въпроса: „ Щом той го е направил, за какво го е направил?” Сега щраква истинският капан, защото първобитният човек си ми мисли: „ Този свят ми пасва страхотно! Имам всичко , което ме подкрепя , изхранва и се грижи за мен, да , много ми пасва.” Като стига до неизбежното заключение , че който и да го е направил го направил за него. То е съвсем същото като да си представим една локва, която се събужда сутринта и си мисли: „ интересен свят е моят – нямирам се в интересна дупка – много е удобна нали? Всъщност пасва ми страхотно , сигурно някои я е изкопал специално за мен!” Тази представа е толкова вкоренена в съзнанието й, че докато слънцето изгрява и въздухът се стопля и локвата става все по-малка и по-малка, тя си остава вкопчена в идеята, че всичко ще се оправи , защото този свят е предназначен за нея, поради моментът ,в който се изпарява окончателно я заварва доста изненадана.
В нашия мироглед има някои особени моменти. Фактът, че живеем на дъното на гравитационен кладенец, на повърхността на обвита с гас планета, обикаляща на 144 милиона километра от термоядрено огнено кълбо, и смятаме всичко това за нормално, очевидно е признак за степента на изкривяване на перспективата ни, но пък през интелектуалната си история сме направили много , за да коригираме постепенно някои от погрешните си представи. Любопитно е, че за това ни помогнал много пясъка, за това нека поговорим за неговите три епохи.
От пясъка се прави стъкло, от стъклото се правят лещи, а от лещите се правят телескопи. Когато великите астрономи Коперник, Галилей и други обърнали телескопите си към небесата и открили, че вселената се различава от представите ни за нея, и че вместо нашият свят да е по- голямата част от тази вселена с няколко светлинки обикалящи около него, той се оказал – и на тазаи представа й трябвало доста дълго време за да бъде възприета – малко петънце, обикалящо около термоядрено кълбо, което били едно от милионите и милиони други образуващи тази галактика, и че галактиката била една от милионите галакики, формиращи вселената, след което се изправяме пред възможността да има милиарди вселени, която се оказала известен коректив на възгледа, че вселената си е наша.
Това ни връща към Ватикана и Галилео. Всъщност онова,което казал Ватиканът на Галилео било следното: „Ние не оспорваме данните, които ти си получил, оспорваме само тълкованието, което им даваш. Нямаме нищо против да твърдиш, че поведението на планетите прилича на въртене и че ние сме планета, която сякаш с другите планети се върти около слънцето; нямаме нищо против да твърдиш, че това сякаш се случва, но не разрешаваме да твърдиш, че се случва, защото ние имаме монопол върху универсалната истина и освен това поставяш на изпитание личните ни представи”. Според мен идеята за множество вселени поставя на изпитание представите ни точно по същия начин, но това сигурно е поредното изпитание, с което трябва да свикваме, както ни се е налагало неведнъж в миналото. Другото слвдствие от подобен възглед за вселената е, че тя се оказва съставена почти изцяло, и много обезпокоително, от нищо. Накъдето и да погледнем, виждаме само едно нищо, изпъстрено с редки петънца от скали и свтлина. Но въпреки това, наблюдавайки поведението на тези петънца в огромната пустош, ние сме се досетили за определени принципи и закони като закона за гравитацията и така нататък. И така, това е ако можем да го наречем така, макроскопичният поглед към вселената, произлязъл от първата епоха на пясъка.
Следващата епоха на пясъка е микроскопичната. Сложихме пясъчните лещи в микроскопи и погледнахме към вселената от микроскопична гледна точка. Постепенно проумяхме, че на субатомно ниво солидният свят, в който живеем, също се състои, отново много притеснително, от почти нищо, и дори да намерим нещо, то се оказва не точно нещо, а само вероятността там да има нещо.
Освен обектите като елементарни частици, сили, маси, столове, скали и така нататък, има и други, които са почти невидими за науката; почти невидими, защото науката неможе да ни каже почти нищо за тях. Говоря за кучетата, котките, кравите и нас самите. Ние живите същества, сме толкова толкова далеч от компетентността на науката, че дори мислим за себе се като за обекти, които науката се предполага да познава.
Представям си как Нютон е извеждал законите за движение и е разсъждавал за механизма на вселената и покрай него се е разхождала котка. Причината да нямаме никаква представа за функционирането на котката е, че от Нютон насам ние процедираме по много простия принцип, че в общи линии, за да разберем как функционира нещо, трябва да го разфасоваме на съставните му части. А като се опитаме да разберем как функционира една котка, като я разфасоваме на съставните й части, ние първо ще получим една нефункционираща котка. Животът е едно ниво на сложност, което лежи почти извън обсега на зрението ни; той е толкова далеч от всичко, което смятаме, че разбираме, че си мислим за него като различен клас обекти, различен клас материя; „животът”, нещо мистериозно, е даден от Бог- и това е било единственото обяснение, с което сме разполагали. Бомбата избухва през 1859, когато Дарвин публикува „Произход на видовете”. Минава дълго време преди да го проумеем напълно, защото това е поредният шок за системата ни от убеждения, защото се оказва, че не само не сме центърът на вселената и не само сме направени от нищо, а сме родени от някаква слуз и сме станали такива, каквито сме , след като сме минали през маймуните. Не звучи добре. Освен това нямаме възможност да потвърдим това твърдение на практика. В известен смисъл Дарвин е като Нютон, защото е първият, който извлича от очевидния ни свят, едни принципи, които изобщо не са очевидни. Проблемът стои и до ден днешен, и когато някой, който не вярва в еволюцията поиска пример, вие не можете да му го представите нагледно
И така стигнахме до третата епоха на пясъка.В третата епоха на пясъка откриме, че от него може да се прави още нещо – силиций. Направихме силициевият чип – изведнъж пред нас се откри една вселена не от фундаментални частици, а липсващите парчета на тяхният механизъм. Той ни позволи да моделираме много , много прости процеси, които по смисъла си са аналог на живота: повторението, цикличността, разклоняването, обратната връзка, които лежат в сърцето на всичко, което прави компютърът и в сърцето на всичко, което се случва при еволюцията.
Компютърът сложи началото на третата епоха в перспективата, защото ни позволи да надникнем в механизма на живота. Това е изключително важно, защото е ясно без никакви доказателства, че животът и всички сложни форми на материята не се развиват низходящо, а възходящо, което означава, че еволюцията не е изолирано явление, защото всеки запознат с механизма на компютърните програми знае, че съвсем прости повтарящи се кодове с линейно подреждане пораждат в компютъра невероятно сложно явления, а под невероятно сложни явления имам предвид както текстообработващите програми така и „Ауто кад” и „Кричърс”
И така, до какво стигнахме – макар че първата шокова вълна беше през 1859-а, всъщност пристигането на компютъра ни демонстрира по безпорен начин- „има ли вселена, която да не е проектирана отгоре на долу, а от долу нагоре?”. Винаги ми се е струвало много странно, че представата за Бог като създател на сложността се е считала за достатъчно обяснение на същата такава. Ако си предстваим един творец, това предполага творение и тогава всичко, което той пряко или косвено твори предполага едно по-ниско ниво под него и тогава трябва да се запитаме какво е нивото над твореца? Смислено нали? Има един любопитен модел на вселената, в който на дъното има костенурки, ние пък си имаме Бог на върха. Решението не е най-доброто за разлика от другото, което тръгва от дъното и почива на невероятно мощната тавтология, че всичко, което се случва се случва.
Ето и най- интересното. Искам да попитам „Има ли Изкуствен Бог?”, и на там искам да насоча въпроса- защо идеята за Бог е толкова убедителна. Вече обясних откъде според мен произлиза тази илюзия; тя излиза от невярната ни перспектива, защото не вземаме предвид факта, че сме развити същества, същества, които са се развили в определен терен, в определена околна среда, с определен набор от умения и възгледи за света, които много успешно са ни позволили да оцелеем и да процъфтим. Има обаче една друга, много по-силна идея, която искам да ви предложа, а тя е , че мястото на върха на пирамидата може и да не е вакантно, само защото ние твърдим, че потокът не тече в тази посока.
Предполагам ще се съгласите,че откриването на научния подход и науката е най- мощната интелектуална идея, най- мощната съществуваща схема за мислене, разбиране и предизвикване на света около нас, а тя почива на предпоставката, че всяка съществуваща идея може да бъде атакувана и ако издържи атаката оживява, ако не, отмира. При религията нещата не стоят така, тя се базира на идеи, които наричаме свети, свещени или както и да е. Без значение дали я приемаме или не, ние дотолкова сме свикнали с тази представа, че ни е непривично да се замисляме какво означава всъщност, защото онова, което означава всъщност е: „ Ето ви една идея или предства, за която не ви е позволено да казвате нищо лошо; просто не ви е позволено! Защо не ви е позволено ли? Ами защото просто неможе!” Ако някой гласува за партия, която вие не подкрепяте, вие можете да спорите с него колкото си искате, всеки приема подобен спор и не се обижда от него, но ако някой каже : „В събота небива да включвам дори и лампата”, вие казвате „Добре, уважавам мнението ти.” Странното е, че дори в момента когато го казвам, си мисля: „А дали тук няма някой ортодоксален евреин, който ще се обиди от думите ми?”, но когато говорех за спора с партиите не си помислих: „Дали няма някой тук с десни или леви политически убеждения?”, помислих си само : „Добре става въпрос за различни възгледи”. Но когато казвам нещо, което засяга нечий (тук ще надигна глава и ще кажа „ирационални”) убеждения, тогава всички ставаме много чувствителни и обидчиви и казваме: „не, това мнение не подлежи на нападки ; убеждението е ирационално, но ние въпреки това го уважаваме”.
Ако трябва да търсим аналог с животинския свят, в това отношение религията прилича на костенурка с непробиваемата й черупка , или на отровна риба, която никой не смее да доближи - което си е доста разумна стратегия за оцеляване. Когато си помислим за дадена идея, че е защитена от святост какво означава това? Защо е напълно приемливо да се подкрепя една или друга партия, леви срещу десни, за тая или оная икономика, но да не може да се подкрепя мнение за това как е започнала вселената, и кой я е създал, защото това било свято? Какво означава това? Има ли друга причина да издигаме крепостна стена около религията, освен причината, че така сме свикнали? Няма друга причина, това е само поредната въображаема представа, която се е промъкнала и утвърдила в нашия свят. И така сме свикнали да не предизвикваме религиозните идеи, но когато Пешо ги предизвика, Вижте какво става! Всички побесняват, защото тези неща небива да се изричат на глас. Но погледнете рационално, няма никаква причина тези неща да не бъдат обсъждани както всички други освен причината, че сме се условили да не го правим.
И така, моята теза е следната: колкото и научно грамотни да сме, не бива да забравяме, че измислиците,с които доскоро сме населявали света си, може да са имали функции, чиито основни компоненти си струва да са разбрани и запазени, вместо да се изхвърля водата с боба ; защото дори да не възприемаме причините за съществуването им, те може да са съвсем основателни от гледна точка на практиката. Подозирам, че с напредъка си в областта на дигиталния и изкуствения живот ще се натъкваме на все повече неочаквани качества на привидно познати обекти и че това е съвсем точен паралел на обектите, които създаваме за да ни информират и да улесняват живота ни. Затова твърдя, че макар да няма истински Бог има изкуствен Бог, и че не е лощо да го имаме предвид. Това е моята теза в спора, а вие ако искате може да започвате да ме замеряте със столове!
Благодаря ти Дъглас!!!